Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.Кюстендил,27.10.2008г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Кюстендилският окръжен
съд, гражданска колегия, в откритото
заседание на двадесет и
пети септември
през две хиляди и осма
година, в състав
Председател:Г.М.
В.Б. Е.С.
при участието на
секретаря В.С.
като разгледа
докладваното от съдия С. ***
по описа за
Производството е по реда на част II,
дял II, глава XVIII ГПК/отм/-“Въззивно обжалване” във вр. с пар.2,
ал.1 от ПЗР на ГПК.Т.
Т.С.М.,В.Н.М. и Й.Н.М. ***,
чрез процесуалния си представител по пълномощия адв.Б. обжалват постановеното
на 14.11.2007г. по гр.д.№319/2007г. решение на ДРС с което, като неоснователен е
отхвърлен предявения от тях срещу М.Н. *** иск с пр.основание чл.97, ал.1 ГПК
както следва: за признаване за установено спрямо ответницата, че на ищците принадлежи
правото на собственост върху 2/3 ид.ч. от упи VІ-157 в кв.9 по плана на гр.Р.,
одобрен със заповед №30/22.02.1993г. целият с площ от 280 кв.м. при съседи: от
две страни улица,упи V-158 на К. В., и упи VІІ-156 на М.П. и М. П..В жалбата са
развити доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение.
Претендира се неговата отмяна както и постановяване на ново решение от
въззивния съд с което да бъде уважен предявения установителен иск като на
основание чл.431,ал.2 ГПК/отм бъде отменен нотариален акт за дарение на
недвижим имот №59, том ІІ, рег.№2837 ДЕЛО №251/2006г. на Нотариус №58 на НК.Претендират
се и деловодни разноски.
Въззиваемата М. П., чрез пълномощника си адв.Х.
изразява становище за неоснователност на подадената жалба.Моли за потвърждаване
на обжалваното решение, като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба като подадена в
законноустановения срок, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и от
имаща право и интерес от жалба страни се
явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.
КОС в настоящия си съдебен състав след като
прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните по
отделно и в тяхната съвкупност при условията на чл.188 ГПК/отм/ приема за
установено следното:
Ищците са наследници по закон на б.ж. на гр.Р. - Н.
Й. М. починал на 19.05.1994г.Последния пък е син на лицето Й.Н.М. роден през
1914г. и починал на 20.06.1986г.Спорът касае упи VІ-157 в кв.9 по плана на гр.Р.Видно
от заключение на в.л.А., което съдът приема като обективно и компетентно
изготвено а страните не са оспорили спорния имот е идентичен с част от парцел
VІ -202,203 в кв.9 по одобрения със заповед №888/23.02.1961г. регулационен план
на гр.Р. респ. с имот №202 който в разписния лист към плана е записан на името
на Й. Н.М..Съгласно изменение на регулационния план одобрено със заповед №1395/09.05.1973г.
за имоти пл.№202 и пл.№203 е отреден парцел ХІV, като имот №202 отново е
записан като собственост на наследодателят Н. М..По сега действащия
регулационен план одобрен със заповед №30/20.02.1993г. за имот пл.№157 е
отреден парцел VІ-157 в кв.9 ,като в двете разписки книги първоначално като
собственик на този имот е бил записан Н.М., след което името му е зачертнато и
е записано че имотът принадлежи на н-ци Н.М. , по късно че на същите принадлежи
1/3 ид.ч. от имота а останалите 2/3 ид.ч. на ответницата по иска.По делото
липсват данни по какъв начин Н. М. е придобил право на собственост върху
процесния имот.Видно от показанията на разпитаните свидетели Й. Г.,М. Ч.,А. Б.
и Х. М. е, че до смъртта на Й.М. и
неговата съпруга т.е до към 1986г. процесния имот е бил обработван съвместно от
тях заедно със синът им Н. М. и неговата съпруга ищцата М., а след тяхната
смърт Н. М. и съпругата му са обработвали мястото.В същото през различни периоди от време са отглеждани
картофи,тютюн и др. земеделски култури.До 1989г. Х. М. и неговия брат Й. са
били извън страната, през 1989г. Христо М. се завърнал от чужбина като са
водили разговор с Н. М. за продажба на мястото за което той не се бил съгласил.От
показанията на свидетелите се установи също така, че както покойния Н. М. респ.
наследниците му така и неговите братя притежават в същото населено
място в изключителна собственост други застроени недвижими имоти.Свидетелките Г.
и Ч. са възприемали процесното място като собствено на Н. М. и съпругата му
като съдът не кредитира показанията им в частта им в която се сочи, че същото
било предоставено на Н. М. през 1968г. при извършена от Й.М. неформална
делба доколкото изнесеното от тях в тази
му част се оборва от показанията на свидетелите А. Б. и Х. М..През 2006г.
въззивниците се снабдяват с констативен нотариален акт за собственост на
недвижим имот придобит по наследство и давностно владение №126, том ІІІ,
н.д.№487/2006г. с който са признати за собственик на 1/3 ид.ч. от процесиня
имот на основание наследяване от Й.М. починал през 1986г. и давностно
владение.Във връзка със снабдяването на ищците с този нотариален акт през
2006г.логично възниква въпросът защо след като те са смятали за изключителни
собственици на имота като придобили го на основание наследяване от Н. М. като
собственик на имота на основание упражнявано спрямо останалите наследници на Й.М.
давностно владение за техните части.През същата година но няколко месеца преди
снабдяването на ищците с описания нотариален акт с договор за дарение
обективиран в нотариален акт №59, том ІІ, н.д.№251/2006г. Х. М. действащи лично
за себе си и като пълномощник на брат си С. М. е прехвърлил на ответницата М. П.
придобила право на собственост върху 2/3 ид.ч. от спорното място.С
осъществяването на тази сделка ищците обосновават правния си интерес от
предявения иск,като между страните не се спори че ответницата не упражнява
фактическа власт върху имота.
Горната фактическа обстановка се установява от
събраните в хода на първоинстанционното разглеждане на спора писмени и гласни
доказателства, заключението на в.л.А..
С оглед на така установената по делото фактическа
обстановка ес налагат следните изводи.
На първо място
извършвайки служебна проверка относно валидността и допустимостта на
обжалваното решение КОС счете, че същото е
валидно и допустимо, което обуславя възможността за произнасяне по
съществото на спора, съобразявайки се със събраните по делото доказателства,
твърденията и доводите на страните.
Предмет на
настоящото разглеждане е установителен иск за признаване собственически права
на ищците върху 2/3 ид.ч. от упи VІ-157
в кв.9 по плана на гр.Р., като придобили ги на основание наследяване от лицето
Н. М. по отношение на В. и Й. Н.и М. а
по отношение на Т.М. на основание наследяване от Н. М. и давностно владение
осъществявано от нея съвместно с Н. М. установено през 1968г. когато при
неформална делба този имот им е бил предоставен от бившия му собственик Й.М.
починал през 1986г./ срвн.уточнение на и.м. извършено във въззивното
производство/.
Съгласно чл.97, ал.1 ГПК/отм/ всеки може да
предяви иск за да възстанови правото си когато то е нарушено или за да установи
съществуването или несъществуването на едно правно отношение когато има интерес
от това.Правният интерес е положителна процесуална предпоставка за
допустимостта на установителните искове от кръга на абсолютните, като
отсъствието на такъв обуславя недопустимост на иска респ. недопустимост на
постановеното решение.Както бе отбелязано по горе обжалваното решение е
допустимо като постановено по надлежно предявен иск и при наличие на правен
интерес у ищците от търсената с иска
защита обусловен от оспорването на собственическите им права в посочения обем а именно за разликата над 1/3
ид.ч. до 3/3 върху процесния парцел от ответницата изразено чрез легитимирането
и като собственик на 2/3 ид.ч. от същия на основание договор за дарение.
Съгласно чл.127, ал.1 ГПК/отм/ всяка страна е
длъжна да установи обстоятелствата на които основава своите искания и
възражения.Пренесено в разглеждания казус това общо процесуално правило вменява
в тежест на ищците да проведат пълно и главно доказване на правнорелевантните
факти включващи се във фактическия състав на соченото от тях придобивно
основание т.е да докажат качеството си на наследници спрямо лицето Н. М. както
и че на основание давностно владение с начален момент от 1968г. упражнявано
през време на бракът му с Т.М. към момента на смъртта си същия е бил собственик
на процесния имот заедно със съпругата си.От посочените безспорно и доказано по
категоричен начин е единствено обстоятелството, че ищците са наследници по
закон на б.ж- на гр.Р. Н. Й. М. починал през 1994г.Останалите факти обаче
останаха извън обсега на събрания по делото доказателствен материал.Не са
ангажирани категорични доказателства по делото за това, че през 1968г. Н. М. и
съпругата му са придобили владение върху процесния имот при неформална делба
извършена от бившия собственик на същия лицето Й.М. починал през 1986г./ баща
на Н. М. и на праводателите на ответницата/.Единствено в показанията на двама
от разпитаните свидетели се съдържат сведения в тази насока които обаче са
опровергават от показанията на свидетеля Х. М. и свид.Б. както впрочем и от
данните по делото за това, че в разписния лист към ЗРП на гр.Р. до смъртта на Й.М.
същия имот е бил записан като собствен именно на него както и от
обстоятелството, че същия е ползвал имота си – обработвал го е засявал го и пр.
Но дори и да се приеме, че през 1968г. Н. и Т. М. са установили давностно
владение върху процесния имот то доколкото до 1993г. същия не е представлявал
самостоятелен обект на права а е бил част от по голям парцел/ им. Пл.№202/ то
поради изрична законова забрана владението му не би могло да доведе до
придобиване на право на собственост върху него по арг. Чл.59 ЗТСУ/отм/.Не се
установи по делото и придобиване на същия от Н. и Т. М. на основание давностно
владение след обособяването му като самостоятелен парцел ПРЕЗ 1993Г.до смъртта
на Н. М..За да се приеме, че същите са придобили частите на останалите
наследници върху имота доколкото е несъмнено, че имотът е принадлежал на техен
общ наследодател то следваше да бъде установено по делото че са упражнявали
фактическа власт върху имота в продължение на 10 години, че са го ползвали но и
че са променили намерението си, като от държатели на частите на останалите
сънаследници са се превърнали във владелци на същите, както и че тази промяна в
намерението им е била демонстрирана чрез предприемане на конкретни действия
които са станали достояние на сънаследниците и са показвали несъмнено че същите
упражнявайки фактическа власт върху имота отричат техните права върху веща и я
държат само за себе си.Това следва от обстоятелството, че ищците не отричат че
имотът е принадлежал на Й.М. който е наследен освен от Н. М. и от праводателите
на ответницата.В случая бе доказано само че Н. и Т. М. са упражнявали
фактическа власт върху мястото.Липсват обаче доказателства за предприемане от
тях на конкретни действия разкриващи промяна в намеренията им спрямо
сънаследниците на Н. М. както и тези действия да са доведени до знанието на
последните респ. за действия доведени до знанието на праводателите на
ответницата изразяващи отричането на техните права върху вещта. Само в този
случай би могло да се приеме, че Н. М. и Т.М. са били собственици на имота към
момента на смъртта на Н. М. респ. на основание чл.99 ЗС че останалите
съсобственици на имота са били изгубили собственическите си права върху него и
респ. че на основание наследяване от Н. М. за В. и Й. М. и на основание
наследяване от Н.М. и на основание за давностно владение за Т.М. както към
момента така и към датата на извършване на договора за дарение на който
ответницата се позовава същите са били собственици на имота в неговата цялост
респ. и на оспорените със сделката 2/3 ид.ч. от него.От показания на свид.Х. М.
се установява, че същия никога не е преставал да счита имота за свой като при
завръщането му от чужбина през 1989г. дори е предлагал на Н. М. да го
продадат.Наред с изложеното следва да се отбележи, че тезата на ищците се
опровергава и от действията им по снабдяването им с констативен нотариален акт
за право на собственост върху процесния имот през 2006г. където същите не са
основали правата си на основание твърдения в настоящото производство придобивен
способ а са се позовали на наследяване от общия наследодател Й.М..Следва да се
има предвид, че правото на собственост не се изгубва поради неупражняването му
и в този смисъл ако и доколкото останалите н-ци на Й.М. не са владяли имота то
това не води непременно до изгубване на правата им.
Изводът който следва от изложеното е, че както към
момента на извършване на сделката на която ответницата се позовава така и към
настоящия момент спорните 2/3 ид.ч. от имота не са принадлежали на ищците.Ето
защо предявения иск се явява неоснователен.
Предвид неоснователността на главния иск не се
налага отмяна на нотариалния акт от който ответницата черпи права, като следва
да се отбележи че принципно на отмяна по реда на чл.431,ал.2 ГПК/отм/ подлежат
единствено констативните нотариални актове.
С оглед на изложеното т.е доколкото до същия краен
извод т.е до извода за неоснователност на иска предмет на настоящото разглеждане
и отхвърлянето им е достигнал и първоинстанционния съд т.е налице е съвпадане
на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния обжалваното
решение следва да бъде оставено в сила вкл и в частта за разноските .
Предвид неоснователността на подадената жалба
неоснователно е и искането на жалбоподателите за присъждане на деловодни
разноски.
Основателно с оглед разпоредбата на чл.64,ал.2 ГПК/отм/
е искането на въззиваемата за присъждане на деловодни разноски за тази
инстанция поради което жалбоподателите следва да бъдат осъдени да и заплатят сумата от 250 лева представляваща стойността
на сторените от нея пред настоящата инстанция разноски- платено адв. възнаграждение.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСТАВЯ В
СИЛА постановеното на 14.11.2007г.
решение на Дупнишкия районен съд по
гр.д.№319/2007г.
ОСЪЖДА Т.С.М.,ЕГН **********,В.Н.М. ЕГН **********
и Й.Н.М.,ЕГН ********** *** общо да заплатят на М.Н.П.,ЕГН ********** *** на основание чл.64, ал.2 ГПК/отм/ сумата от 250
лева/ двеста и петдесет лева/, представляваща равностойност на сторените от нея
във въззизвното производство разноски.
Решението не подлежи на обжалване на основание
чл.280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.